ПЪРША

Село Пърша се намира над хълма „Цар Асеник”, на около три километра източно от Царева ливада.До него води асфалтов път.Селото е електрифицирано,но не е водоснабдено.

И Пърша,както повечето колибарски селища в околността е заселенo след падането на България под османско иго .Селото е разположено в две махали.След освобождението на България от турско робство всички околни селца(тринадесет на брой,включително и Царева ливада) се водели в Пършевска община,макар,че сградите на църквата,училището и канцеларията на общината се намирали в близкото село Чакали(Искра).Родолюбиви,работливи и разумни били хората от село Пърша.За това говори мъдрото им решение,взето преди по-вече от сто години-да се построи църква само в село Чакали(Искра),а с парите,събрани за църква в Пърша да се построи училище в близкото село Джуровци.

Това разбирателство и солидарност между населението на отделните села буди удивление в наши дни и ни напомня,че много имаме още да учим от предците си.

По инициатива на кмета на Пършевска община през 1920 година на хълма „Цар Асеник” е издигнат паметник ,в чест на загиналите деветнадесет войници от този край във войните през 1912-1913-1915 година.На него са написани имената на героите,а средствата за направата му са дарени от местни родолюбиви българи.Интерес будят и двата мраморни паметника,майсторски украсени с орнаменти.Те се намират в една от махалите на Пърша,закътани сред китка избуял чимшир,в средновековното гробище.Никой не знае кой е погребан там,говори се,че там е гробът на видна болярка от царската свита.А преданията разказват,че по тези места е била ловната хижа на Асеневци…

По-голямата част от населението на село Пърша се изселва в Царева ливада,която се разраства и оформя като централно селище ,след построяването на ЖП гарата през 1912 година.Интересен е фактът,че няколко от къщите на Пърша са пренесени камък по камък с волски каруци и построени наново в Царева ливада.

Днес село Пърша се състои от над тридесет къщи.Тук няма постоянни жители,но собствениците на къщите често посещават бащините си имоти,това е видно от добре поддържаните дворове и къщи.Хората тук са дружелюбни и гостоприемни.През деня се занимават със селската работа,а вечер,седнали край огнището на чашка ракия със сланина са готови да разкажат своите спомени…И неусетно ни пренасят в далечните години на детството си,когато училището се е намирало в съседното село Чакали(Искра).През зимата се е налагало сами да си правят пъртина,вървели са в група,като първи са били най-големите,за да може по-малките да вървят по отъпканата от тях пътека.Днес тези малки ученици са вече на около 70-80 години,но в гласа им се усеща трепет,припомняйки си как в една люта и студена зима,когато всичко за броени часове било покрито със дебел сняг групата от 2-3 деца –ученици не открила вярната пътека за дома и се лутали в околността премръзнали и изплашени.

И днес като разказват спомените си за онези далечни години,гласът им е изпълнен с умиление.При произнасянето на думите „мама” и „тати” очите им се наливат със сълзи,които скришом изтриват със загрубелите си от работа ръце…После разговора продължава със случки от лудите им млади години,компанията се оживява,а в очите на разказвачите заблестява отново закачливия пламък на момците,задявали момите по седенките.Ракия,вино и мезета се редуват със забавните истории,а слушателят,попаднал случайно в това китно селце,в тази колоритна по своему компания, най-сетне вниква в същността на крилатата фраза на местното население:”НА ПЪРША НИЩО СЕ НЕ СВЪРША!”              

ММ