ДЖУРОВЦИ

Село Джуровци се намира на около четири километра източно от Царева ливада. Селото е електрифицирано, но не е водоснабдено. До него води черен път, който не се поддържа целогодишно.

Селото е заселено след падането на България под турското робство. Още в самото си основаване Джуровци се е състояло само от три къщи, които съществуват и до днес. В тях са живели и са се раждали будни, честни, корави, трудолюбиви и родолюбиви българи. Те са вземали активно участие в обществения живот. Когато населението на околните села взема решение, че църква ще се строи само в село Чакали(Искра), с парите, събрани за църква в село Пърша се построява училище именно в село Джуровци. Макар че селото е било само с три къщи, в училището са се учили 36 деца, които са идвали и от близките селца. През 1928 година към него е основано и читалище, наречено „Светлина”. Днес в селото могат да се видят само високите каменни дувари на двете сгради, намиращи се в дясно на пътеката, минаваща през селото, защото през 1975 година са пострадали при пожар.

В селото няма постоянни жители, но наследниците на трите къщи ги посещават редовно и се отнасят грижовно към бащините имоти. Дворовете са почистени и добре поддържани, дърветата в градините са с белосани снаги и красиво оформени корони, само помещенията за животни и плевните са празни, защото липсата на поминък не е пощадила и това райско кътче,намиращо се в малката уютна падина на хълма Цар Асеник. Тихо и спокойно е, само в далечината се чува бръмченето на трактор, обработващ земята край селото.

Къщите са затаили дъх, в очакване на стопаните си…Тогава грижовни женски ръце ще отворят прозорците, ще пометат стаите, ще изтупат шарените черги и ще ги преметнат на чардаците като нова празнична премяна. Силни мъжки ръце ще поправят малката вратичка към градината, разкривила се от дългите години служба, ще подрежат и привържат асмата в двора, после ще хванат брадвата, за да нацепят дърва за огнището. Огънят ще загори с весели пламъци и меката му топлина ще стопли стаята, а във въздуха ще се понесе апетитният аромат на гозбата. Неуморни детски крачета ще тичат лудо нагоре-надолу по дървената стълба на къщата, водеща към втория кат. После ще се втурнат към двора и като ято шумни врабчета ще хукнат със съседските деца към поляните, обсипани с цъфнали минзухари. Ще се отъркалят в зелената трева, ще се вслушат в песента на птичките, а топлите лъчи на слънцето ще галят поруменелите им бузки…

А вечер, когато мракът се спусне над селцето, цялото семейство ще насяда на малките трикраки столчета около ниската маса, ще похапнат от вкусната гозба, а насетне бабата с благия си глас ще започне да разказва на внучетата приказки от далечни времена, времена, в които не е имало компютри, телевизори, телефони, времена, в които нивите са се орали с волове, а не с трактори, времена, в които пуканките са се пукали на плочата на печката в тенджера, а не в пакетче на микровълновата фурна…децата ще я слушат в захлас и накрая ще заспят, без да са намерили отговор на въпроса си: Как така, според думите на баба им, бучката захар е най-голямото лакомство на света…

Така минават дните на Джуровци, когато стопаните са си в къщи. Всички други дни са обикновени,дни на очакване.

ММ